ФЕНОМЕНОЛОГИЯ НА ОБЩУВАНЕТО В КЛИНИЧНА СРЕДА

ФЕНОМЕНОЛОГИЯ НА ОБЩУВАНЕТО В КЛИНИЧНА СРЕДА

 

Деница Радова

 

 

Резюме: В психологичния свят на всяка отделна личност познавателната и ценностната страна на информация могат да имат различно въздействие и на степен на индивидуално съзнание двете страни на информация се изместват и взаимозаместват.

 

Ключови думи: 1. феноменология, 2. общуване, 3. клинична среда, 4. лекар, 5. пациент

 

 

 

„Лекарят има три инструмента в борбата срещу болестта – дума, растение и нож. Моля, обърнете внимание – думата е на първо място.“

Авицена

 

В някакъв универсален дискурс, общуването е установяване на психологични връзки между хората, чийто смисъл е предаването и приемането на информация,възприятия, обмен на някаква дейност. Този процес се материализира, когато има най-малко две страни – едната от тях да предава,а другата да приема посланията.

Следователно най-елементарната единица на общуване е диадата, съставена от „комуникатор“ и „реципиент“, включени в обща комуникативна мрежа.

Настоящият материал има за цел да разкрие, макар и в щрих, елементите на тази комуникативна мрежа с намерението да фокусира вниманието върху характеристиките на общуването в клинична среда.

Известно е,че социалните взаимодействия между хората се осъществяват както по вербални, така и по невербални пътища,което дава основание да се говори за вербално и невербално общуване. Тезата е,че ролята на вторият тип в клинична среда е от особено значение за ефективността на комуникацията „лекар – пациент“.

Вербалната е възникнала сравнително скоро от еволюционна гледна точка. Тя е удобен начин да предадеш съдържание по относително бърз и съкратен начин. Това обаче има и своите недостатъци.Колкото и удобен да е езикът като средство на комуникация, той използва условни кодове – думи, които не винаги носят едно и също смислово съдържание на комуникатора и реципиента.

                            Основният механизъм на комуникация

 

Различното интелектуално ниво, различното социално функциониране, пунктуацията, а в контекста на темата тук – и различният социален статус на страните, включени в процеса – могат да нарушат правилното предаване и приемане на посланията.

Невербалната комуникация или така нареченият език на тялото,се е развил заедно с развитието на човека и на определен етап е бил единственият начин за комуникация.Невербалната комуникация е част от контекста при декодирането на невербалните послания.Ако вербалната комуникация носи съдържанието,невербалната комуникация създава отношението.То може да е към информацията,към ситуацията или към лицата,участващи във взаимодействието. Това отношение може да промени коренно информацията, носена от вербалната комуникация. Познаването на социокултурната среда, в която се осъществява общуването е от важно значение,така както в различните общества има различни правила на поведение. Езикът на тялото,който всеки от нас подсъзнателно регистрира, не може изцяло да бъде контролиран и това означава, че невербалните сигнали,които човек изпраща трудно могат да бъдат „фалшифицирани“.

Феноменологията на невербалната комуникация включва сигналите на телесният контакт, експресия на лицето, поява, ориентация, поза, движение на главата, жестовете на ръцете ,главата и тялото, поглед, невербални елементи на говора.

Невербалните сигнали могат да изпълняват няколко функции – социативна (контактоустановяваща), емотивна, комуникативна и др.

Четири са по-съществените принципи в осъществяването на невербалната комуникация между хората:

• Невербалната комуникация е културно детерминирана.
• Невербалните съобщения могат да се конфронтират с вербалните съобщения.
• Невербалните съобщения са до голяма степен подсъзнателни.
• Невербалните канали са важни за комуникационните отношения и нагласи.
• Основните невербални сигнали могат да се използват за  поддържане и допълване на вербалната комуникация,като по този начин тя става част от общата комуникативна система.

От друга страна, общуването като обмен на информация между хората има следните психически особености:

Първо: При обмен на информация между двама партньори е важно да се има предвид, че между тях се формира и определена система от отношения. Общуващите помежду си следва да се съобразяват както със своята активност, така и с активността на другия участник в процеса на общуване.

Активността на общуващите се изразява основно чрез тяхното отношение към съдържанието на информацията и в отношението им един към друг като личности.

Относно яснотата на това е необходимо да се отрази, че всяко информационно въздействие има две страни: познавателна (семантична) и ценностна (аксиологична).

Познавателната е пряко свързана с изследване доколко съдържаниeто на информацията е адекватно на отразяваната реалност.

Ценностната страна е свързана с отношениeто и личностната значимост, които са предават на информацията.

Така информацията запазва своята обективна стойност, като от нивото на позицията на конкретния човек тя придобива и конкретна личностна значимост.

Понятието „личностен смисъл“, въведено от А. Леонтиев, отразява точно това явление в общуването, което придава пристрастност на човешкото съзнание. Пристрастността се отразява от емоционалното отношение на личността, спрямо получаваната информация [10, с. 136].

В обобщение следва да се отбележи, че в психичният свят на всяка отделна личност познавателната и ценностната страна на информацията могат да имат различно въздействие и, че на степен на индивидуалното съзнание двете страни на информацията се изместват и взаимно заместват.

Този извод съответства напълно с общия принцип, формулиран от С. Рубинщайн, според който всички външни въздействия се пречупват през призмата на индивидуалните вътрешни особености на личността, формирали се в процеса на нейното развитие [10, с. 135].

Второ: Информацията, която се обменя между общуващите индивиди, има характер на психическо въздействие.

Това съзнание, че чрез тази информация хората могат да си влияят един на друг и като краен резултат да променят своето поведение и отношение,означава, че информацията притежава и изпълнява още една основна функция – управление.

Промяната в поведението означава и промяна в характера на личността, а от това следва, че обменът на информация в процеса на общуване ще въздейства и влияе на развитието и възпитанието на личността.

В книгата си „Как да печелим приятели и да влияем на другите върху хората“ Дейл Карнеги, 2010, американски специалист по приложна психология, посочва няколко психически правила в общуването, които общо биха могли да бъдат сведени до седем основни:

Първото правило е свързано с поведението на личността в ситуация „конфликтен спор“. Авторът счита, че никога не може да се спечели спор. Не може, защото той се обосновава, че и в единия и в другия случай – ако се спечели е загубен и ако се загуби – пак е загубен. Съществува следователно становище, че в състояние на емоционална възбуда е предизвикана самата ситуация на спора. В такъв момент интелектуалните способности на личността се принизяват.

Опитът показва, че противоречията между общуващите индивиди не се прекратяват и решават чрез емоционално възбудените спорове, а чрез желание за спокоен разговор и желание да се вникне в гледната точка на противоположната страна. От тук произлиза първото правило и то гласи: Единственият начин да се извлече най-голяма полза от някой спор е той да бъде избегнат.

Второто правило има отношение към личността на партньора, с който се общува. Тук Д. Карнеги предлага използването на няколко израза като: „Мислех по друг начин, но може би е съм прав.“ „Често правя грешки.“ „Да изследваме заедно фактите.“

Авторът се обосновава с това, че ако директно се каже на партньора, че не е прав, било то вербално или невербално, въобще не означава, че той би се съгласил с мнението на другия, а дори напротив, така се нанася рана на личното достойнство на партньора, накърнява се неговата гордост и самочувствие, което би довело до същият ответен отговор.

Второто правило е: Никога не казвайте чрез думи или жест някому, че няма право.

Третото правило е свързано с осъзнаване и признаване на собствените грешки, които са допуснати в процеса на общуване. Налагането на нашата теза, когато сме прави и обективните факти и основания ни подкрепят, то следва спокойно с усет и такт да признаваме  нашето мнение и обратно, когато сме сгрешили да признаваме грешките си с искрено чувство.

Третото правило е: Ако сте сгрешили, признайте си бързо и на чисто сърце.

Когато човек съзнателно или несъзнателно изпитва отрицателни чувства към другите, той не би могъл да въздейства и да му се вярва. В общуването е важно партньорите да се възприемат като приятели, а това е още едно съществено условие, за да има разбиране и съгласие. Това е и четвъртото правило: Да се започне общуването по приятелски и доброжелателен начин.

Петото правило е свързано с т. нар. метод на „акушерското изкуство“, който използва Сократ, спорейки със своите опоненти. Той започва разговора с нещата по които,партньорите имат едно мнение. Това е начин другата страна да се настрои доброжелателно, за да има взаимно доверие. Това гласи всъщност петото правило: Да се подходи така, че още в началото събеседникът да се съгласи и да има единомислие.

Шестото правило включва етичната страна на разговора. Според Карнеги е необходимо да има търпение и изслушване, преди да бъде дадена оценка или идея. Събеседникът следва да е стимулиран да говори.

Седмото правило изисква от водещият да остави другите да говорят за него.

Осмото правило е нравствено ориентирано, с почит и почтителност към ефективността на контактите с партньора. Известно е, че в акта на общуване възникват определени затормозяващи бариери. Съобразяването и прилагането на посочените правила в общуването „лекар – пациент“ в значителна степен разкрива характеристиките на взаимодействието в тази специфична среда.

Комуникативните процеси между хората, работещи в клинична среда, се обслужват от различни символни схеми, като основно място заема словесният език. Макар да изразява същността на човешката мисъл, този вид общуване се оказва, че затруднява най-силно хората. Определя се от това, че той се появява според тактилната, зрителната и обонятелната форми на общуване, а също така и след думата-име и след обобщената дума-понятие. Вероятно това е причината той да бъде най-труден за овладяване и най-недостъпен в общуването.

В ежедневието на хората, работещи в клинична среда, затрудненията в общуването се свързват с различен смисъл, който се влага в понятията от страните в 

общуването, а именно възникнали недоразумения и пораждане на комуникативен процес в спор, прерастващ впоследствие в конфликт.

Независимо от изброените недостатъци, тази форма на общуване чрез речта най-добре и точно обслужва абстрактно-логическите схеми на нашето мислене, притежава доказателствен потенциал, както и дълготраен ефект относно повлияване на нагласите, разбиранията, мирогледа и мнението на човека, когато иска да достигне до същността.

Работещите в условията на клинична среда са изложени често на поддаване на емоциите си, под чието въздействие вземат своите решения. В тази връзка особеност на общуването в клинична среда, включително освен словесно такова и езика на тялото – поведение, мимики, жестове. Това допълва, илюстрира или отхвърля казаното с думи и всеки път са доказателство за по-висока емоционалност.

Жестовете и движението на тялото показват психологичен и неврогенен статус и в етапа на общуване осъществяват пренос на емоцията двустранно.

Позата също е част от общуването, като се явява източник на информация за човека, очите, проксемиката, езикът на чувствата.

Комуникативното взаимодействие в клинична среда е особено подчинено на емоциите и чувствата. Една неотреагирана емоция е проблем, защото тя оставя негативен отпечатък и липса на вярна обратна връзка. Затова е необходимо общуване в етапа, на който се стига до изясняване на конкретната ситуация, неяснота и негативни емоции и чувства вместо да бъдат стаявани и прикривани негативни усещания като болка, гняв, обида е необходимо да бъдат споделяни открито. С това голяма част от работата е свършена.

Първото и основно условие в интеракцията пациент – лекар е да се установят отношения на доверие и партньорство. Това предполага познаването на проблемите и психологичните реакции в ситуация на криза, в каквато е обикновено болният човек. Ролята на лекарите в установяване на тези отношения е водеща и поради това е от особено голямо значение развиването на техните комуникационни умения, познаването на психологичните механизми, които повлияват както поведението на пациентите, така и собственото им поведение.

Силните емоции, изпитвани от пациентите (а нерядко и от лекарите), съчетани с неефективни комуникативни умения, често имат негативен резултат. Болката и неразположението са съпроводени с много отрицателни емоции, а те предизвикват раздразнение, нетърпение и дори гняв. Чувството за вина, когато не е осъзнато, може също да предизвика необосновани гневни реакции.

Средата, в която се намираме, оказва съществено влияние върху способността ни да комуникираме. Негативната, негостоприемна среда повишава нивата на стрес и агресия, а това от своя страна рефлектира върху взаимоотношенията ни с околните. Болестта сама по себе си е неблагополучие, което ако се съчетае с липса на физически комфорт е сериозен стресогенен фактор.

Други значими фактори за липсата на пълноценна комуникация може да е разликата в ценностната система, образователното ниво, културални особености, дефицит на време и др.

Добрата комуникация намалява преживяването на стрес както за пациента, така и за лекаря. Тя е важен елемент и от лечението на болния човек. Повлиява се емоционалната, мисловната и физическата сфера. Изразяването на силните чувства с думи, прави преживяването по-малко интензивно. Това дава отговор на въпроса защо разговорът с лекаря е толкова важен и защо често е достатъчен, за да успокои и окуражи страдащия човек, дори да го излекува. От друга страна, добрата комуникация е от решаващо значение за правилното диагностициране на заболяването от страна на лекаря, както и за съдействието при лечението от страна на пациента. И не на последно 

място информативният контакт може да намали разходите за ненужни изследвания и свръххоспитализация, което показва и икономическото измерение на способността ни да комуникираме, попаднали в необичайна и по правило неблагоприятна за всеки човек ситуация на болест.

Въпросът е може ли да има благополучие отвъд социалността, а естественият отговор е „не“ – въпреки че коректността изисква да се каже и „да“.

Да, но само за малцина. Тези, които са развили мисленето си до способността за тренсценденция. Сред тях са хората, отказали да търсят убежище в суетата на познатото и магнетично привлечени от непознатото в търсене на себе си. Така съумели да разберат, че могат повече, отколкото са си мислели, че могат; че имат повече, отколкото са си мислели, че имат. Няма да е грешно да се каже, че малко или много всеки човек обича тайното и стига да иска, може да научи как да трансцендира себе си.

Трансцендентното живеене не е загуба на реалността, нито пък илюзия. Не е шмекерия, нито пък предвзет самоанализ. То просто е скъсване с досегашна заблуда. Надскачане на потопеността в себе си и напускане на егоистичния Аз. Изцеляващ привкус за тайнствената, но автентична страна на тебе самия. Другата личност, излизаща от граници и предели там, където е слята с другите отвъд време-пространството на самотата. Пак общуване с другите, но на ниво, гарантиращо дефицит на страдание.

Това е общуване без страх от загуби. Човекът е винаги с другите. Каквото и да се случва в неговата биография, няма сила, която да му ги отнеме. Тук житейските критични събития се преживяват не като кризи в семантиката на „загуба на смисъл“, а като преходи в семантиката на „откриване на смисъл“.

За радост, има хора, постигнали това психологично благополучие. За жалост, само малцина.

Идеята е – чрез повишаване на психологичната образованост в безценната сфера на човешкото общуване – това малцинство да се превърне в мнозинство! [5, с. 174–175]

 

 

Библиография

 

1. Балинт, М. Лекарят, неговият пациент и болестта. С., 1997.

2. Бостанджиев, Вл. Езикът, който лекува. С., 1997.

3. Джонев, С. Социални.... С., 1996.

4. Илиева-Балтова, П., А. Предоева. Съотношението вербални/невербални компоненти в комуникацията лекар – пациент. С., 1997.

5. Йонкова, К., Д. Градев. Живеенето в епизоди на критични събития. С., 2015.

6. Карнеги, Д. Как да печелим приятели и да влияем на другите. С., 2010.

7. Пийз, А. Езикът на тялото. Скритият смисъл на думите. С., 2000.

8. Райнов, В. Особености на невербалната комуникация. С., 1987.

9. Стойков, И. Педагогическа и възрастова психология. В. Търново, 2005.

10. Фройд, З. Егото и защитните механизми. С., 2000.

11. Buddeberg, C., E. Lambreva. Die Arzt- Patient- Beziehung in schwierigen Gesprächssituationen. Z., 2006.

12. James, l., S. Sells. Psychological Climate: Theoretical perspective and empirical research. N. J., 1981.

13. Stame, S. Distance relationelle et terrain commun dans l’interaction medecin-patient. B., 2000.